Най-важното умение,

на което никой не ни учи

„Всички проблеми на човечеството произлизат от неспособността на човек да стои тихо сам в стая." - Блез Паскал Според великия учен, всички ние се страхуваме от тишината на нашето съществуване, от самотата, която предполага то, като запълваме времето си с безсмислени занимания. Вместо да търсим покой на ума и умение за самодостатъчност, ние постоянно се разсейваме. Ключовото в това разбиране е, че първото нещо, с което човек трябва да се учи да свиква, е изкуството на усамотението. Много неща са се променили в света от размислите на Паскал до сега. Но те звучат повече от съвременно. Ако има нещо, което може да се обобщи, е колко се е развила нашата илюзия за свързаност. Вместо да се учим как да бъдем в комфорт с уединението, ние все по-отчаяно бягаме от него. От телеграфа, до телефона, от телевизията и радиото, медии и интернет, социални мрежи и добавена реалност - начините да избягваме усамотението само се усъвършенстват. Но на цената на какво - депресия, тревожност, чувство за неудовлетвореност от живота.

Пристрастени сме към телефони, търсим бягства в други реалности, които изкривяват и последните ни умения за органично и пълноценно общуване. Хората имаме тонове екзистенциална самота, ние сме завършени вселени, в които нито едно друго същество не може да надникне по начин, по който да се чувстваме напълно разбрани и свързани. Да, срещаме се с хора, имаме приятели, създаваме деца и се свързваме с партньор до края на дните. Но би излъгал този, който твърди, че дори и сред най-любимите си хора, обграден от близки, потънал в прегръдките на децата, на любовта на живота си, на върха на пълното интелектуално единодушие, дори тогава не се е почувствал самотен и неразбран. И фактът, че е обграден от хора, че е обичан и популярен, прави тази самота още по-болезнена. Всичко това произлиза от изкуството на усамотението, на което никой не ни учи.

Какво значи комфортът в собствената компания? Да овладяваш и познаваш себе си. Това са безценни минути, в които можеш да разсъждаваш и анализираш, да се самоопознаваш, да извикваш спомени и да мислиш спокойно за бъдещето, доколкото то изобщо е нещо обозримо. Да не зависиш от никого, за каквото и да е. Едно от нещата, които ни правят уязвими, е необходимостта от другите. За самооценката, за преодоляване на самотата, за самото чувство за щастие. Щастието не зависи от друг, то е изцяло в нашите ръце, по-скоро в желанието да направим избор да бъдем щастливи и да предприемем действия. Контролираш шумовете, разсейването, влизането на хора в твоя свят. Човек, който първоначално се намира в комфорта да бъде сам, е и в състояние да контролира нарушителите на мира му. Те не идват като случайни фактори, върволици от срещи и запознанства, влияния и последствия. Няма хаос, няма риск. Усамотението ни дава възможност да вникваме в същината, а не да се плъзгаме по външни стимули, способност да размишляваме абстрактно и по същество. Преди може да е било въпрос на избор, но сега умението да се усамотяваме е въпрос на ментално и емоционално оцеляване. С толкова стимули, с толкова фактори, които допускаме до интимно пространство, умението да се дистанцираш и да разсъждаваш абстрактно до известна степен е едно от последните убежища на интелекта.

Привидната скука, нищоправенето, е начална точка на креативност, изобретателност, оригинални идеи. Дълбоката връзка, която правим със себе си, поради липсата на разсейващи фактори, повече контрол, това минималистично поле, е плодородно за идеи и оригиналност. Идеи, които идват от самите нас, решения, които са идеални точно за нас. Не влияния отстрани, не въздействие и манипулация, а наша лична креативност.

Как се излиза от усамотението? Усамотението е прекрасно и важно нещо, но колкото е важно да влизаме в него, толкова е важно да можем да излизаме и да се свързваме с другите. Да, те може да са адът, по Сартр, но те са необходимият ад. Несигурността, в която трябва да се потапяме, да не се извисим твърде много на камбанарията си. Рискът, който трябва да поемаме, за да не изпаднем в самодоволство. Другите са коректив, извор на утеха и мимолетни докосвания, които ни спасяват, когато бездната на твърде дългото общуване само със себе си може да ни погълне. Хора, които нямат дългогодишна връзка, развиват понякога това чувство за самодостатъчност. Особено когато не са склонни да имат краткокрайни и безразборни връзки Те свикват да са сами, да не зависят, да не рискуват, да не бъдат уязвими. което може да е добре, може и да не е - зависи колко може и иска да поеме човек от усамотението. Но когато се чувстваме добре първо в собствената си компания, сме много по-добре и в нечия чужда. По-добре подбираме, по-качествено общуваме и все по-силни са усещанията за споделеност, колкото и да са мимолетни. Само човек, който умее да седи спокойно сам и тих в стая, където и да, той може да стигне до чувството за истинска свързаност с друг и да осъзнава парадокса, че това всъщност е невъзможно. Но би следвало, това да не оставя трревожно чувство или самота, а спокойствие, че това е редът на нещата и той трябва да бъде приет, какъвто е. И само тогава той би взел всичко от всеки миг от настоящето.

http://www.hera.bg/s.php?n=5591